От Кашана по гръбнака на Балкана

Два месеца без планина... Оврътнях. Трябваше да се направи нещо. Стига вече болници и ремонти. За целта ми трябваше личен шофьор, планински водач, планина и малко по-нисък връх като за начало. Трябваше да си вкарам чара в действие и да пробвам със любимия съпруг... Само така щеше да ми излезе по-евтино. Речено - сторено. С много кандарми и мили очи, Ил се съгласи да е всичко това, но с много условия. Да е бавно, да е малко, да е ниско и ако завали да се прекрати. Обещах, но даже не запомних какво обещах. Не му се сърдя. Знам, че ми мисли доброто. Без да се обяснявам много събрах багажа и на път. Признавам си, че нито времето видях, нито ме интересуваше. Дъжд, слънце, сняг все тая. Вече не се издържа. Знам, какво казаха лекарите, знам и какво обещах, но три месеца почивка са безумие. След три месеца свършва лятото. Как да обясня, че на мен зеленото и кафявото ми липсват много. Искам да ви кажа, че и дъжд ни валя и слънцето не ни пощади, мъглата вървеше редом до нас и вятър не ни подмина, но бях толкова доволна и щастлива, защото бях на билото на Стара планина и минахме без време 4 върха. Връх Мургана /1639 м н.в./, връх Челопешка баба /1722 м н.в./, връх Мирковска баба /1745 м н.в./, връх Мара Гидия /1790 м н.в./. Можехме и може би още, но на дъжда му омръзна да ни чака, а и 20 километра мисля, че е добре, като за пръв път след дълга пауза. Затова, когато Ил каза че е време да тръгваме, тръгнах чинно към хижата без да мърморя. Бях доволна от деня. Бях възхитена. Толкова много красота. А времето? Времето толкова се стараеше да ни впечатли. Като че ли играеше представлението си само за нас. Нямаше как да не оценим старанието му. Благословени бяхме да гледаме всичко от първия ред. Ил леко ми беше сърдит, че не спазих обещанието си и че исках още и още, но и той беше усмихнат и доволен от видяното. Дъжда накрая беше просто завършека на деня. А как му се радвахме. Макар и мокри до кости, ние го приемахме като милувка, а очите ни светеха, защото деня не свършваше. Просто отстъпваше място на вечерта, която продължаваше в хижата на сухо. Там една добра хижарка беше запалила печката и ни чакаше. Вкусния боб, приятните хора около масата, домашната ракийка и сладката приказка в компанията на мама Данче бяха възможно най-добрия завършек на този приказен ден. Гледах Ил как му светят очите и благодарях на Всевишния, че е до мен! Наздраве от нас...