Данила Райчева в Близък прочит

Гостува ни Данила Райчева. Идва при нас с дебютния си сборник с разкази, с „Една и съща жена“ („Ерго“, 2023 г.). Палитра от героини, от събития, от времена. Цветни, пълнокръвни, животворни разкази. 14 истории, които умело се сплитат в една и съща история, в историята на битието. 25 октомври (петък), 18.00 ч., Melon. Вход свободен. Събитието е включено и в програма „Култура“ на Община Велико Търново, и в НЛФ „Глоси“, и в „Домът“ – програма за култура и дебат. *** „Данила Райчева умее да разказва истории. Прави го със забележителен психологически усет и човешка топлота. Умее да пренася читателя в сътворения от нея свят, защото ситуациите, създадени от нея и героите, с които ги населява, са част от нашия живот днес, в България. Силата ѝ е в автентичността и обичта, с която описва хората и им позволява да имат свой живот в творбите ѝ. Разказите на Данила Райчева остават в духовния строй на читателя, помагат му да преодолее пропасти и го учат да лети към светлината и доброто.“ Здравка Евтимова „Мисля си, че по-скоро събирателният образ на жената от заглавието е предимно за България, отколкото за българката, но да не поставяме рамка на рецептивността, защото книгата е озаглавена „Една и съща жена“, а не „Една и съща българка“. Националност на тълкуването добавят единствено реалии, топоси, имена на хора, но най-вече усещането, че се движиш във време и пространство изключително родни и скъпи. Като разходка в детството, като прожектиране на собствени спомени, като непрекъснат разговор с бабите ни. Защото Данила Райчева се интересува от човека, от неговата душа, от тънките нишки, които свързват хората, и дори там, където нишките се късат, тя превързва със светли думи...“ Йорданка Белева *** „Душата на човек е хлъзгаво нещо. Не можеш да я подравниш спрямо другите. Животът на всеки се събира в знака, който разделя годината на раждане от тази на смъртта му. И всеки го избутва посвоему. Има хора, дето стърчат между двете дати, горди и наперени като удивителни. Баща ми, Бог да го прости, беше такъв човек. На пръсти се надигах и пак не можех да му видя очите, щото все към небето гледаха. Не човек, ами пътен знак. В него да се удариш, до земята да го огънеш, пак той ще е прав, а ти ще плащаш. Има и хора, на които животът им минава равен и отсечен като железопътна линия. Много такива познавам. Цялото им земно съществувание почва и свършва с едно тире, дето накрая увисва на плочата им тъпо и безсмислено. Като че не човек е имало на негово място, ами суха клонка. Напълнила се с дървесен сок, разпъпила се, сетне ù се дръпнали жилите, изсъхнала и паднала на земята при другите. Нищо не зависи от нея от началото до края. Да пази Господ от такива дървесни тирета. А има и хора многоточия. Такива, които нито можеш да ги предвидиш, нито да усетиш как са те хванали за гръкляна. Като три стъпки към нещо започнато, което няма да свърши, защото потъва в края на живота им като попарен цвят. Нещо са искали да кажат, някого са искали да обичат… Всичко при тях остава минало неизречено. Ей такъв беше и дядо ти Филип. Заключваше думите си в края на устата и млъкваше на средата на приказката си. Когато разбрах, че ходи при баба ти Севда, го заключих в малката кухничка и три дена не го пуснах да излезе. Давах му по една чиния нарязани ягоди под вратата, колкото да не припадне от глад. На четвъртия влязох при него, а той седнал в ъгъла до вратата и драска с ножа по дървото на шкафа. Дълбае резки и ги нарежда една над друга като стълба. Там го оставих да се катери сам по себе си и излязох.“ из разказа „Зоя“ от „Една и съща жена“, Данила Райчева © БЛИЗЪК ПРОЧИТ facebook.com/reading.closely instagram.com/reading.closely #книга #литературa #събитие #представяне #даниларайчева #разказ #сборник