Апокриф

АПОКРИФ (1996 г.) Авторски спектакъл на Маргарита Младенова и Иван Добчев по автентични апокрифни български текстове Сценарий: Маргарита Младенова и Иван Добчев Постановка: Маргарита Младенова и Иван Добчев Музика: Асен Аврамов Сценография: Иван Добчев Костюми: Даниела Олег Ляхова Хореография: Татяна Соколова Диалектолог: Владимир Жобов Етнограф: Ивета Тодорова Фотограф: Симон Варсано Участват: Цветана Манева, Невена Мандаджиева, Таня Шахова, Жорета Николова, Светлана Янчева, Деляна Хаджиянкова, Лидия Стефанова (Лидия Николова), Владимир Пенев, Чавдар Монов, Петър Пейков, Мариан Бозуков, Димитър Мартинов, Явор Гърдев/Валери Йорданов Българската премиера на 12 април 1997 г. в новата тогава сграда на театъра на бул. Цар Освободител 14. Френската премиера на постановката е на 2 април 1997 г. в Нанси, Франция, където с нея се открива театралният фестивал „Пасажи“. Дебют на професионална сцена на Явор Гърдев като актьор. Награди „Аскеер 1997“ за най-добро представление, за костюмография на Даниела Олег Ляхова и за театрална музика на Асен Аврамов. Номинации за „Аскеер 1997“ за водеща женска роля на женския ансамбъл в „Апокриф“ и за режисура на Иван Добчев и Маргарита Младенова. „Апокриф“ е повече средновековна, отколкото антична пиеса. Тя превъплъщава чрез кал, кръв и вода панически страхове, викове на ужас, обсебващи вярвания. Тя отразява дълбините на фалическото, където полът е живот и съзидание... Със своите песни и свещи, глина и изговорени с живо дихание думи, „Апокриф“ е космическа пиеса, поставяща дявола и Бога на една и съща стълба. Един церемониален театър, който прави своя мед в кошера на времето, а своето масло – от забравените думи. L’Est Republicain, 3.4.1997 „Сфумато“ реализираха една вълнуваща средновековна мистерия… „Апокриф“ разказва свещената история, така както тя се предава от селското население в България от поколение на поколение. Това е един етнографски спектакъл с изключително добре издържана пластичност. Льо Монд, 8.4.1997 Представлението най-плътно концентрира театралната идея “сфумато” на Маргарита Младенова и Иван Добчев, разработвана вече девет години в програмите на тяхната работилница, а и извън нея… “Апокриф” е резултат от силна съвременна интуиция за театър… “Апокриф” надскача регионалното българско, изразява света на балканската култура като друг (не по-добър или по-лош, по-съвременен или по-изостанал), тих – преживяване на света, изправено до не помалко екзалтираното създаване и преживяване на съвременните обществени митове.. Виолета Дечева - Култура, бр. 19, 16.5.1997 Спектакълът се гради именно въпреки тази тежест на тленното. И с вярата в идеята за безтегловност, в свободното реене на наивната душа между абсолютите. Тази идея е така дълбоко и естествено закодирана в спектакъла, че наистина ти се иска актьорите да полетят. Чувството за летеж присъства в конкретна сцена – когато небесната стълба полита в пространството, носена само откъм единия край. Патосът на „Апокриф” идва от сладкодумното разказване на различните версии, от вглеждането в подмолите на българския характер, от прадисторията и неисторията на човека… В спектакъла мъжкото начало е изведено като активно-разрушително, а женското – сплотяващо и пасивно в своята доброта. Уникалното постижение на „Апокриф” е именно това на актрисите. За втори път след „Луда трева“, този път чрез седем актриси (Цветана Манева, Невена Мандаджиева, Таня Шахова, Жорета Николова, Светлана Янчева, Деляна Хаджиянкова и Лидия Стефанова) „Сфумато” представя заслепяващата стробоскопия на женската чувствителност и душевност… „Апокриф” е предцивилизационно представление, което работи с „отклоняващи се” от традицията похвати, за които няма свидетелства от първа ръка. В същото време то е с двойна оптика – това е представление от днешната дата, от границата между две столетия. Затова тук се борави щедро с различните диалекти (единният език отдавна се е разпаднал), хореографията и етнологията са другите „парчета“ на този език, както и музикално-словесната ритмичност, работена с помощта на композитора Асен Аврамов. Ефектът е дълбок и разтърсващ. Цветан С. Тодоров – Култура, бр. 20, 23.5.1997