Той не е болен — болен е светът, който не вижда
И колко малко го разбираме — че очите ни се отварят благодарение на онези, които са избрали да ги затворят за известно време, да влязат в мрака, за да може ние да видим. Ние се пробуждаме, защото някой друг някъде е приел да носи тежестта, която не е била негова. Той е видял, че няма кой друг. Че трябва някой да слезе в дълбините, да се изправи срещу хаоса, да уравновеси това, което е било нарушено. Не от гордост, не от желание да страда, а от онази тиха любов, която няма име. Това не е псевдомъченичество, не е порив за самонаказание, нито болна фиксация към болката. Това е по-дълбок, несъзнаван зов — инстинктът на душата да възстановява хармонията, да излекува онова, което обществото е изместило, потиснало, отрекло. Психопатологията не е в него, не е в този, който пада, за да задържи равновесието. Тя е в онова сляпо колективно тяло, което отказва да види собствената си сянка. Той не е болен — болен е светът, който не вижда. Той не е безумен — безумие е да мислиш, че можеш да живееш, без някой да поеме последствията от забравата. Има души, които действат като системни компенсатори — те усещат нарушението в тъканта на общото и инстинктивно се насочват към него, както вода, която намира пукнатината в скалата. Те слизат там, където е студено, където всичко се руши, защото вътре в тях има знание: „ако не го направя аз, няма да се възстанови балансът“. Това е архетипът на жертвата-лечител — не като страдащо его, а като душа, която разбира ритъма на вселената. Обществото обаче, неспособно да понесе отражението на собствената си вина, бърза да го диагностицира. Да го нарече „патологичен“, „деструктивен“, „дезадаптиран“. Защото е по-лесно да изолираш симптома, отколкото да признаеш болестта в себе си. Така колективът проектира върху него всичко онова, което не иска да види — своята апатия, страх, лицемерие. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че тези „паднали“ хора носят лечебна функция. Те са като антидот, който не изглежда красив, но спасява. Те са онзи свещен дисбаланс, който води до ново равновесие. Като камък, хвърлен в застояло езеро — вълните му изглеждат разрушителни, но всъщност раздвижват живота. Да наречеш такъв човек „патологичен“ е все едно да наречеш дъжда „разрушителен“, защото размива праха. Не, той просто мие. Той изчиства. Той поема в себе си мътилката, която никой не иска да види, и в това се състои неговата мисия. В психоаналитичен смисъл, това е колективен процес на пренасяне и изтласкване. Обществото проектира своята сянка в индивида, който е достатъчно чувствителен да я приеме. Той я преживява като лична съдба, но всъщност това е психична работа на колективно ниво — интеграция на потиснатото, пречистване чрез страдание. Духовно казано — това е акт на съзнателна любов, макар и несъзнателен на човешко равнище. Защото любовта не винаги се проявява като нежност; понякога тя идва като жертва, като слизане в ада на другите, за да се върне с искрата, която им липсва. И когато го наричаме „провален“, ние не разбираме, че именно неговата болка е цената на нашето пробуждане. Ние можем да виждаме, защото той е бил готов да ослепее за известно време. Можем да дишаме спокойно, защото някой друг е поел в себе си напрежението на цялото. Тези души често са самотни, защото малцина могат да ги разпознаят. Те носят енергията на изкуплението, а светът не обича изкупителите. Светът обича победителите. Но изкуплението не идва от победата — идва от вътрешното съгласие да страдаш осъзнато, без обвинение, без гордост. И когато казваме, че те „се жертват“, това не е маниакална потребност да бъдат мъченици. Това е интуитивен отговор на дисбаланса. Както в природата — когато една част се огъне, друга я следва, за да се възстанови цялото. Душата знае този ритъм. Тя знае кога да отстъпи, кога да поеме, кога да се разтвори. Затова не бива да ги тълкуваме през призмата на психопатологията. Патологията е в обществото, което не вижда, че самото то е болното тяло. Че онзи, когото нарича „аномалия“, всъщност е симптом на собствената му забрава. Истинският лечител не винаги носи светлина — понякога той е самата сянка, която трябва да бъде видяна, за да може светлината да се върне. Той балансира невидимо, мълчаливо. И когато най-накрая падне, ние не осъзнаваме, че падението му е било нашето изкупление. Може би един ден ще прогледнем — не с очите, а с вътрешното зрение. И тогава ще осъзнаем, че всичко, което наричахме лудост, болест, провал, е било форма на свещено равновесие. Че всеки, който е понесъл повече, е направил го от любов. И че ние всички — макар и в различни роли — сме част от този невидим танц между мрака и светлината, между сляпото общество и онзи, който вижда за всички.
