Разминаването. Несподелената Любов
Понякога любовта не идва, когато я викаш. Понякога тя пристига в погрешния час, в погрешното тяло, в погрешната посока, и въпреки че сърцето усеща нейното приближаване като вятър, който докосва завеса, тя не остава. Тя преминава — като сянка от облак върху топла стена, като тишина, която се настанява между две същества, без никога да изрече дума. И това е разминаването — великата бездна между желанието и неговото отражение, между протегнатата ръка и празното пространство, което не отвръща. Седя в нощта, която не пита. Дишането ми е бавно, внимателно, като стъпки върху тънък лед. Усещам в себе си този стар, почти архетипен мотив — някой иска някого, а той него не; аз когото искам, той мен не; мен който иска, аз него не. Всяка посока е затворена врата, всеки поглед — лека пукнатина, която не води никъде. Това не е просто човешка история. Това е геометрия на душите, неравенство във вибрациите, тайна, в която има повече мълчание, отколкото обяснение. Любовта, когато не е споделена, не умира. Тя се преобразява — понякога в тъга, понякога в молитва, понякога в безименна нежност, която остава в гърдите като топлина без адресат. В психоаналитичните пластове на съзнанието тя се превръща в нещо по-дълбоко: несбъднатото желание става огледало на вътрешната ни липса, на онази празнота, която не може да бъде запълнена от друг. Колкото и да искаме, че любовта ще изцели тази липса, тя всъщност я осветява, показва я, оголва я. Несподелената любов е като тънък лъч светлина, който влиза в затъмнена стая и осветява праха по въздуха — не го създава, а го прави видим. И все пак, колко крехко е това усещане. Да гледаш някого и да усещаш, че във вас тече различна музика. Ти танцуваш в такт, който другият не чува. Неговият свят се отваря към друга посока, а твоят — остава без врата. Понякога разминаването не е драма. То е безмълвен акт, събитие в невидимото, съвсем спокойно, почти свещено. Някой преминава покрай теб като комета, оставя след себе си следи от светлина и отива нататък, в друго небе. И ти оставаш. Но не празен — а озарен от отсъствието, като храм след литургия, когато иконите още носят топлината на молитвата. В душата ми има стаи, в които никой не е стъпвал. В тях живеят лицата на онези, които съм обичала без отговор, без обещание, без докосване. Те не са призраци, а свещени сенки — тихи учители, които ме учат на търпение, на смирение, на тънката разлика между притежание и съзерцание. Защото несподелената любов не е по-малка любов. Тя е любов без дом, която намира подслон в самата ми дълбочина. В психоаналитичния смисъл тя е рана, но и врата към несъзнаваното — там, където живеят старите сценарии, където търсим не човека, а образа, не настоящето, а възстановяване на нещо, което отдавна сме загубили. Когато затворя очи, си спомням колко често съм вярвала, че любовта е път, който води към някого. А сега усещам — тя е път, който води обратно към мен самата. Всеки отказ, всяко мълчание, всяко неслучило се „ние“ е като нежен удар по повърхността на съзнанието, който ме кара да потъна по-дълбоко, да слушам онова, което преди съм заглушавала с очакване. В тишината след нечий оттеглящ се поглед има нещо като божествен шепот — не казва „загуби“, а „върни се у дома“. В духовната перспектива, разминаването не е наказание. То е инициация, ритуал на вътрешно пробуждане. Когато някой не отвърне на любовта ти, това не е доказателство, че не си достоен, а напомняне, че не си създаден да живееш само в отраженията на другите. Има любов, която е предназначена да остане вътре в нас, като семе, което никога няма да поникне навън, но ще укрепи корените ни отвътре. Това е любов, която не търси да бъде приета, а просто е — като молитва, прошепната в нощта, която никой не чува, но Бог я записва в дъха на звездите. Колко пъти съм седяла на прозореца и съм се питала: Защо не аз? Защо не сега? И всеки път отговорът не идва отвън, а отвътре — в мълчанието на тялото, в начина, по който въздухът влиза в дробовете ми и излиза, без да пита, без да съди. Въздухът не избира. Той просто присъства. Може би такава е и любовта, която не се сбъдва — тя не е загуба, тя е присъствие без притежание. В психоаналитичния пласт, в този неуловим театър на несъзнаваното, несподелената любов често повтаря стари сцени. Може би в нея е отекващ глас на детството, онзи първи опит да обичаш някого, който не може да ти отвърне — защото е бил зает с други светове, защото си бил малък, а светът — голям. И сега, като зрял човек, повторението носи познат вкус на липса, вкус, който не е толкова болка, колкото разпознаване. И в това разпознаване се крие ключ — да спреш да търсиш потвърждение отвън, да се вгледаш в корена на своето желание и да го прегърнеш не като провал, а като истина.
