Венеция на 22.04.25 - проклятие или рай?

Венеция е град, в който дойдох за пръв път на 26.09.2009. Спомням си ясно датата, защото тъкмо бяха диагностицирали майка ми, че е болна от рак (отиде си на 27.02.2010). Венеция е град, където съм идвал поне 10 пъти от тогава, винаги с много смесени чувства. Венеция е град, който е колкото италиански, толкова и световен. Венеция е град, където буквално съм се въргалял по стълбите на Канале Гранде, ял съм сандвичи от преди три дни от България, вкиснали почти в раницата ми. Венеция е град, в който съм се напивал като кирка със сприц сèлект (аперолът е за американци и женчовци). И не съжалявам нито за миг. Венеция е град, който винаги може да те очарова или ядоса. Да те прегърне или ритне в топките. Защото Венеция не просто град, а е като жив човек. Тя диша и се движи чрез водата в нея. Венеция е град, в който съм повръщал като за последно от сьомга на промоция в един супермаркет. Венеция е град, където ме е валял най-ужасният порой, и където съм газил във вода до коленете. Венеция е град, в който съм плакал от необяснимата й красота и чар. Венеция е град за самотници и хора с налудни мисли. Венеция е градът на хората с разбити сърца. Всичко е казано за Венеция, а защо винаги мислим и говорим за нея?